XI-та Национална среща Русе-есен 2011
За мен, Националната среща се падна в доста неудобен момент. В службата ми се събра много работа, а хобитата изядоха почивните дни в предните 3-4 седмици. На всичко отгоре, от известно време насам, имах проблеми с пушката. След откровения ми провал на състезанието на Бонсови поляни, проведено седмицата преди Русе, настроението ми беше по-скоро да си остана в къщи. В този момент обаче се намесиха приятелите ми от ФТКС. Те отдавна ме увещават, че с всяко участие на състезание се трупа безценен опит и че когато мога, не трябва да пропускам мероприятия.
Все пак проблема с пушката си стоеше нерешен. През седмицата след състезанието на Бонсови поляни, Иво Радев от Булармс ми се обади да ми каже, че е дошла новата партида чашки. Купих 3 кутии различни модели и единствената надежда беше някой от тях да даде добър резултат на прострелката в деня преди състезанието в Русе.
Ден 0
С Божо станахме към 8 и в 9:30 бяхме на голямата поляна на Бонсови поляни. Вятърът гарантираше провал на всеки опит за прострелка. По предложение на Божо, отидохме на просеката над заслона. Там вятър почти нямаше. След 200-300 чашки, вече имах данни за траекторията на новата партида JSB Exact Heavy. Оставаше да си разграфя паралаксното колело. Поради импровизираната подготовка, се наложи да меря дистанциите до мишена, която Божо местеше по разпънатата рулетка. Без неговата помощ, нямаше да успея да се подготвя и съответно нямаше да отида до Русе. Не мога да изразя благодарността си към него с думи. Може би трябва да ползвам течни аргументи. Или месни. Ще видим.
На връщане минахме през Булармс. Натежах с 20-тина килограма олово и олекнах с немалка сума пари. Поприказвахме си към половин час с Иво Радев, което с такъв сладкодумец е все едно не сме си говорили въобще. Но, време нямаше и разговора беше „кратък”.
Разбрахме се да взема Божо в 6 и се прибрах. Трябваше за по-малко от 2 часа да си приготвя багажа, пушката и къщата. В крайна сметка, след около час, всичко беше готово. Естествено забравих да взема някой неща, но и така багажа беше достатъчно, че да няма много свободно място в колата. Оказа се че дори са ми останали минути за почивка. Знаех че ще ми трябва.
В уговореното време бях пред Божо. Точно се паркирах и той излезе от входа, натоварен като Шерп. Прибрахме багажа и тръгнахме към Батко. Оказа се, че той е готов още преди уговореното време и ни чака. Отличник. Натоварихме и неговия багаж, при което се наложи Явчо да си свали куката на задтилъка, за да се побере пушката в багажника. Божо пожела да се вози отпред. Разбирам го напълно, тъй като и аз като по-дребен винаги печеля задната седалка. Батко прояви солидарност и без да мрънка (много) се разположи зад Божо.
Пътуването протече без неочаквани ситуации. Дълго, досадно и монотонно. Ако не бяха постоянните смехории, сигурно щях да съжаля, че съм тръгнал на толкова досадно дълъг път. Когато се стъмни, единствената светлина бяха 30-тината метра отлично осветен от ксеноните асфалт и немалкото пожари, видими от пътя. По едно време ми стана наистина досадно шофирането и не отказах предложението на Божо да ме смени зад волана. След още час-два, пристигнахме в Русе.
Тъй като не бяхме взели навигация, трябваше да се ориентираме за пътя като средновековни мореплаватели – с карта и догадки. Накрая се предадохме и питахме един таксиджия. От указанията му, ме заболя главата. Не е нормално за по-малко от 2км път да са нужни толкова много леви и десни завои. В крайна сметка, намерихме хотела. Малко преди хотела, прегладнели се спряхме пред един магазин за бърза храна. Хапнахме по дюнер, който не беше лош. Божо дълго време след това съжалява, задето е изял толкова много мазнина и картофи.
Хотела ни впечатли с архитектурата си и скорошния ремонт. Записахме се на рецепцията и се качихме в апартамента. Батко влезе пръв и след 10 секундно разузнаване заяви, че той ще спи на разтегателния диван. Избора му беше добър, на пръв поглед – сам в стая, с персон и половина легло. Качихме багажа и се приготвихме за лягане. Тогава се и разбра недостатъка в избора на Явчо. При всяко движение, проклетия диван скърцаше повече от товарен влак при аварийно спиране. Посмяхме се малко по този повод и заспахме.
Ден 1
Станахме рано сутринта. Аз едва станах, понеже не бях преценил добре температурата и спах без одеало. Съответно гърба ме болеше здраво следващите 2-3 часа. Закусихме обилно и се отправихме към терена за стрелбите.
Мястото за бивака беше достъпно през няколко полски пътя. Ние избрахме един от по-лошите. Добре, че колата е служебна. Малко преди бивака, видяхме и трасето за състезанието. Стигнахме сборния пункт и се поздравихме със стари и нови приятели. Аз като новобранец се запознах лично с доста хора, които познавах само служебно от форума. Времето неусетно се изниза и дойде време за сериозната част.
Записването беше бързо и безпроблемно. Аз и Батко се записахме за 16дж. и Нощен ФТ, Божо – за всичко без пружинна пушка. Още предния ден той ни изненада че втората пушка, която е взел не е Гладиатора, а Гран При. Прекрасна пушка, но аз имам слабост към Гладиатора и ми липсваше. Групите за минаване по трасето бяха определени от оранизаторите на псевдослучаен принцип, както и стартовите позиции. На мен ми се падна младежка група – Динката и Таня. Падна ни се и да почнем от 5ти коридор, който беше от задължителна поза Прав.
Заехме стартовите коридори и зачакахме сигнала за започване на мероприятието. Той не закъсня и състезанието започна. Когато дойде моя ред да стрелям, пулса скочи на 150-160 и имах чувството, че главата ми ще експлодира. Първата мишена беше на едва 30 метра, но не можех да вкарам кръста в убойната зона. Последваха три нули. Проклех си късмета да започвам поредното състезание от поза Прав. Това трябва да се забрани със закон.
Трасето не беше много трудно. Основната пречка, предвидена от организаторите беше разположението на мишените, така че слънцето да е срещу стрелящите. Тревите и клоните, които закриваха някой от мишените не знам дали бяха нарочно оставени, но определено повлияха на резултатите. Вятъра, който се очакваше да стихне до започването на стрелбата, остана умерено силен и непостоянен като посока през цялото време за стрелба.
Моето представяне първия ден беше разочароващо. Още преди да съм минал 1/3 от коридорите, вече знаех че провала е гарантиран. Съмнявах се в пушката и равнодушно трупах нула след нула. Предсказуемо, записах един от най-слабите резултати за първия ден – едва 16 точки. Настроението съответстваше на представянето. Въпреки, че пътя от трасето до лагера не беше малко, не си спомням как съм го изминал и дали е имало някой с мен. Бях разочарован и притеснен, че пушката не е в ред. Като стигнах в лагера, всеобщото добро настроение бързо ми повлия и след няколко минути и аз се кикотех. Пратих резултата подяволите и се забавлявах истински.
Не след дълго дойде време за втори тур на първи кръг – за стрелящите в два класа. С позволение на организаторите, с Явчо решихме да минем незачетно трасето. Този път вятъра беше стихнал и мишените падаха една след друга. Настроението ми съвсем се оправи, тъй като стана ясно, че пропуските се дължат не на пушката, а на задприкладното устройство, тоест са отстраними. Не помня с какъв резултат минахме трасето, но беше доста приличен. Най-важното, имах увереност, че само от мен зависи какъв ще е резултата на следващия ден.
Следващите няколко часа минаха в подготовка за вечерта. Пазарувахме, влачихме дърва за огъня и се веселихме с приятели. Неусетно дойде време за Нощен ФТ. В последния момент се разбра, че няма проблем страничен човек да осветява трасето за състезателя. Тогава реших да съхраня сили и същевременно да помогна на Божо, като му светя с големия си фенер. Фенера е къс, но за сметка на това дебел и тежък (нещо като мен) и доста добре се справи с осветяването на гората. За съжаление, стрелбата на Божо не вървеше, а Батко се беше отказал и така останахме без приз в тази дисциплина.
Последва хапване, пийване и раздумка. Изкарахме си страхотно, но бързо стана време да се прибираме в хотела за сън. Безпроблемно намерихме хотела, който се оказа, че е на много лесно място, стига човек да знaе къде отива. Бързо се разположихме по леглата и заспахме. Към 4 през ноща Батко явно се завъртя малко по-рязко, от което дивана му издаде звук, все едно са паднали по стълбите. Стана ми смешно и доста време не можах да заспя.
Ден 2
Сутринта ни събуди алармата на Божо. Всъщност, събуди всички, без Божо. Явно тапите, които ползва си струват парите. Приготвихме се набързо и след обилна закуска освободихме стаята и се насочихме към трасето. Последва спешна прострелка. Установих, че моята група се е разпаднала. За мой късмет, при Деян и Рашко също се освободи място и се присъединих към тях.
Този път, стрелбата започнахме от нормален коридор. Вятъра беше малко по-слаб, но все така непостоянен. Успеваемостта ми се беше увеличила значително. С Рашко вървяхме точка за точка и в крайна сметка му отстъпих с едно попадение. Много съм щастлив, че на проклетия 5ти коридор (Прав), свалих 2 от 3те мишени. Записахме и не малко „Вин Дизели”, както кръстих трите хикса в един коридор. С изключение на две груби мои грешки, останалите пропуски бяха от недооценяване на вятъра и от задължителните позиции. Отново се впечатлих приятно от МТС-то. Не всичко беше така радостно, за съжаление. По едно време, при мен дойде Божо, да иска ключа за колата и да пита дали имаме нещо за ядене. Изглеждаше като отровен и пребит едновременно. Приключихме стрелбите и се отправихме към колата.
Дойде ред за втория тур на втория кръг. Божо тръгна по трасето за класирането в Международния клас. Умората определено му личеше. За да не му развалям концентрацията в разговори с Явор се разкарах. Без идея какво да правя се завъртях около колата, където първо чух, а после и видях свраки. Бързо извадих апарата за снимка, но вече беше късно. Реших, че все пак ми се стреля и се насочих към трасето. Не носех друго освен пушката и съчми. Дори колелото на паралакса беше останало в колата. Въпреки това реших да се пробвам. Минах цялото трасе със шест пропуска. Четири от тях паднаха от повторен изстрел, без да променям нищо. Явно ще трябва и тези чашки да минат през везната. Точно приключвах последния коридор, когато разбрах че ще има надстрелване. За първо и второ място се бореха Явчо и Мира, за второ и трето, на точка след тях, бяха Божо и Милен.
Надстрелването.
Главния съдия, определи надстрелването да се извърши в последния коридор на трасето. Там мишените бяха три. Първата беше на около 30м с голяма убойна зона. Следващата беше на 20-тина метра, с малка убойна зона и последната беше 40мм, на около 46м, зад едни треви.
Първи стреляха Божо и Милен. И на двамата никак не им се губеше надстрелването. Концентрацията и майсторството бяха впечатляващи. Стрелбата от седнал и коляно не можа да излъчи победител. При стрелбата прав, Милен успя да събори първата и втората мишена, с което спечели надстрелването с Божо, и с това се класира трети.
Дойде ред на Мира и Явчо. Стрелбата седнал и от коляно не можа да покаже разлика в уменията. Мира, която стреляше първа, пропусна всички мишени при стрелба права. Когато дойде ред на Явчо да стреля, той имаше прекрасна възможност да реши надстрелването в своя полза. Когато пристъпи към линията за стрелба двамата с Божо се спогледахме и едновременно си казахме „Той има 3 минути за една мишена!”. За съжаление, напрежението си каза своето и Явчо не се възползва от тази възможност. Изстрела беше произведен при средно силен вятър и пропусна. Оставащите две мишени, бяха значително по-трудни, и също останаха прави.
Спорещите за първото място се преместиха на друг коридор, където щяха да стрелят по две от мишените. Парещото слънце и дългото състезание бяха взели своето от състезателите и пропуските бяха повече от попаденията. Седнал, коляно и прав, не бяха достатъчни за да се определи победител.
Поредния коридор, избран от съдията, беше моя „любим” пети коридор. Предвиден за стрелба прав, той трябваше да даде на уморените съперници по-голям шанс за попадение. Стрелбата от поза седнал доведе до поредното равенство. От коляно, Мира пропусна и двете мишени, а Явор още с първата мишена си завоюва първото място. Последваха заслужени поздравления към всички участници в надстрелването, които показаха страхотна жажда за победата и с титанично усилие надделяха над умората и жегата в борбата да покажат най-доброто на което са способни.
Докато приключи надстрелването, награждаването на всички останали класове беше отдавна извършено, повечето хора си бяха прибрали багажа, а някой дори вече си бяха тръгнали. Награждаването на клас Международен мина без много фанфари, но със заслужени поздравления за победителите и благодарности към организаторите.
Уморени, прибрахме багажа и си взехме сбогом с организаторите, на които предстоеше нелеката задача да съберат трасето. На нас ни предстояха 4 часа и 300 километра монотонно пътуване. Изправен пред тази перспектива, набързо профучах по черния път. Добре, че колата е високопроходима (служебна). Пътуването мина без инциденти, с изключение на едно отказано изпреварване и това, че подминах едно от отклоненията. Спътниците ми, явно отчитайки колко съм уморен, не ми се скараха. След очакваното дълго и досадно пътуване, попаднахме в задръстването наречено София. Доставих приятелите си по домовете и се сбогувахме радушно. Прибрах се успешно в къщи, където ме очакваше вкусна вечеря и моето си легло. В 9 и 30, вече бях в страната на сънищата, с което приключението в Русе за мен завърши.
Искам да благодаря на приятелите си Явчо и Божо, без които нямаше дори да си помисля да бия целия път до Русе. Особено голяма е благодарността ми към Божо, без чиято помощ и подкрепа, нямаше да имам готова пушка за състезанието, което най-вероятно щеше да ме откаже от пътуването.
Панайот Наков /ТеХНо/
, поради особеностите на релефа в парка имаше много мишени с денивелация нагоре и надолу под много голям ъгъл. Мишените бяха масово с намалени убойни зони, а задължителните позиции бяха просто фантастични. Например – коридор в задължителна позиция прав , с мишени под много голям ъгъл надолу с намалена убойна зона от 15 милиметра на разстояние около 20 метра. При такива условия не може да се заеме нормална поза за стрелба прав , а намалената кил-зона от 15 милиметра прави тази мишена почти невъзможна! Другият коридор със позиция прав беше с голям наклон нагоре отново с намалена убойна зона , като мишената беше видима само от позиция прав – така се налагаше измерването на разстоянието да се прави само прав което е много трудно понеже не може да фокусираш мишената и изморява ръцете за последващия изстрел.
